Не си спомням много от момента, в който ме свалиха от стаята и ме приеха в залата за анестезия.
Това, което помня, е един намръщен мъж, който ме прие. Те ме местеха и аз го попитах:
– „Ами успокоителното? Казаха ми, че ще ми дадете успокоително?“
А той ми отвърна, че вече било късно. Явно не са си погледнали предварително добре документите, защото анестезиологът беше отбелязал, че трябва да получа успокоителна таблетка.
И също така бяхме говорили за някакъв друг вид обезболяване за след самата операция, но и това не бяха направили. Не знам защо.
Тази част даже ми е трудно да я разкажа, защото не мога да се сетя точно за това обезболяване, освен че се подавало централно в гръбнака и трябвало да съм около 2 дни в интензивно заради това. Може би са преценили, че е по-добре да не е с него. Няма и да науча.
Бях с много висок пулс в залата за анестезия и завишено кръвно. Всичко това от страх. Анестезиологичните сестри бяха много мили, много подкрепящи.
Помолих едната сестра да ме държи за ръката, докато ми поставят втория абокат.
Преди да ме упоят, мина да ме види и хирургът. И беше ТОЙ – точно този лекар, който ме прие и записа за операция. Явно смяната му съвпадна с моята операция. Хвана ме за ръката и след това отиде да се приготви.
В стаята, заедно с анестезиоложката, влязоха и няколко студенти.
Когато започнаха да ми слагат маската, да ми вкарват упойката, се сетих за онези хора, които се опитват да „преборят“ упойката.
Спомням си, че ме караха да си представя нещо хубаво и после ме питаха какво си представям. Последните думи, които си спомням, че казах, бяха, че съм на морето в мислите си.
Много съм радостна, че всички наоколо бяха изключително мили и подкрепящи. Аз бях толкова уплашена, че дори не мога да го опиша с думи. Бях ужасена.
Непосредствено след операцията имам много откъслечни спомени.
Отварям очи.
Много странно усещане, като по филмите, когато показват, че някой се събужда от упойка и показват очите му като цепки, които се отварят и затварят.
Чувам се как пъшкам, защото усещам болка. После някой ме пита нещо, дори не помня какво, а аз отговарям на гръцки. Което е абсурдно.
Отново ми се отварят и затварят очите и виждам около мен и други хора, които се събуждат и пъшкат.
Изведнъж се оказвам вече в стаята. Не знам как телефонът ми е попаднал в ръцете ми. Той беше в едно чекмедже на шкафчето до мен. Може би са ми го дали.
Звъня на мъжа ми, казвам му, че съм готова. Че може да дойде. Будна съм и след операцията съм. Звъня му на видеоразговор.
Не знам как съм го набрала. Той казва, че тръгва веднага…
Изведнъж след 1 минута го виждам как влиза в стаята и бях много шокирана… Как е успял да пристигне толкова бързо?
После той ми каза, че е дошъл след 45 минути. Но от упойката ми се е сторило невъобразимо бързо.
Тази вечер той остана до много късно с мен. Аз през повечето време дремех и почти не сме разговаряли, но той беше там.
Висок мъж, да изкара толкова часове на неудобен стол… Голяма работа си е.
Помогна ми да стана и да отида до тоалетната. Не бях с катетър, бяха го свалили веднага след операцията.
Беше ми много спокойно, че той е до мен.
Вечерта, след като си тръгна, спах трудно, макар да ми бяха дали приспивателно.
Аз имам сравнително висок праг на болка и не съм имала нечовешки силни болки. Не съм си искала екстра болкоуспокояващо.
То тук, в Германия, не знам при какви условия ще ти дадат нещо различно от ибупрофен, парацетамол или еквивалента на нашия аналгин.
На другия ден открих в телефона си супер смешни няколко снимки, които съм щракнала веднага след операцията.
Имам подобен опит преди години. Преди 10 години ми правиха колоноскопия и след като се освестих, след като ме пусна упойката, намерих 2 мега смешни снимки.
Явно обичам да си правя селфита, докато съм в несвяст.
Освен тях имам само тази снимка, останала от този период, след първата операция.
Не знам какво се е случило с всички останали. Аз имах много клипове и снимки и на стаите, в които бях настанена, защото беше интересно за приятелите ми.
Сега обаче не мога да ги открия. Явно съм ги изтрила без да искам.
Leave a Reply