Author: galka

  • 30 дни без добавена захар: какво научих за себе си и сладкото

    30 дни без добавена захар: какво научих за себе си и сладкото

    В предишната си публикация споделих как преминаха първите 15 дни от моето предизвикателство „30 дни без добавена захар“. Разказах за първите си впечатления, за изборите, които правех, и за това как се чувствах през този период.

    Ако си пропуснала тази част, можеш да я прочетеш тук: Първите 15 дни без добавена захар.

    А сега продължавам с втората половина на предизвикателството — още 15 дни, в които продължих да наблюдавам навиците си и отношението си към сладкото. Как преминаха те и каква равносметка си направих след цели 30 дни?

    Да ви призная, след 15-ия ден някак ми тръгна още по-леко и лесно всичко.

    В повечето време дори не съм се сещала за нещо сладко.

    Признавам си, че 2–3 пъти чийтнах с протеинов пудинг или протеинов бар. Но не е било повече от това.

    Истината е, че останах изненадана от себе си. Може би единственото, което много ми се ядеше през тези следващи две седмици, беше филия с масло и мед.

    Не пропусках и ден без да изям 1–2 плода. Най-много ми вървяха ябълките, задушени с канела. Може би защото все още имам много ябълки от градината и не съм им се наситила. Успяваха да заситят глада ми за сладко дори само те, с малко скир. Което пък ме устройваше чудесно.

    Усетих, че желанието ми за сладко спада с времето. Това беше най-голямата промяна. За себе си разбрах, че отново съм върнала здравословната си връзка с десертите.

    С мъжа ми излизахме два пъти на кафе в любимата ни пекарна. Там има чудесни пресни десерти, които аз много обичам. Но вместо да си взема нещо такова към кафето, аз избирах нещо солено.

    Усещането да стигна до ден 30 беше много приятно. Почувствах се горда със себе си! Който е имал някаква нездрава връзка с нещо, знае, че си е много трудно да се върнеш назад от червената линия. Аз съм много доволна.

    Равносметката ми е, че мога да надвия захарта 🙂 и че човек може да прави и по-осъзнати избори.

    Дали ще спра да ям торти? Едва ли! Дали ще ям отново сладкиши всеки ден? Не знам, но ще опитам да бъда постоянна и дисциплинирана, както докато си наложих тези 30 дни като предизвикателство.

    Първото нещо, което изядох след тези 30 дни, беше филия с мед и масло. Може би сте се досетили 🙂

    Мисля да продължа в същия дух, ограничавайки малко захарта, но вече не така драстично.

    Мисля също да си хапвам сладкиш, когато някой от близките ми има празник. Или когато ми се дояде, но със сигурност не всеки ден.

    Дали ви препоръчвам да опитате? Защо не? Ако не друго, поне ще имате възможност да преосмислите хранителните си навици и да разберете дали можете да се справите с малкото дяволче в главата си, което все ви подтиква към нещо сладко.

    А аз ще продължа да споделям с вас как се справям занапред и дали ще успея да запазя новите си навици. Защото 30-те дни бяха само началото!

  • Денят след операцията — първата визитация и всичко, което помня

    Денят след операцията — първата визитация и всичко, което помня


    След една дълга и неспокойна нощ най-накрая настъпи сутринта. Предстоеше ми първата визитация след операцията, а с нея и няколко момента, които си спомням и до днес.

    Тогава видях белега си за първи път, лекарите ми показаха снимки на отстранения тумор, а по-късно имах и посещение, което също остана част от спомените ми за този ден.

    Събудих се много рано. Въпреки че бях много уморена, ми беше много трудно да спя. Сега, като се замисля… не знам дали съм имала и 5–6 часа сън на нощ, докато лежах в болницата.

    Сутрин, преди закуската, минаваха сестрите да ни измерят кръвното, температурата, да сложат системи, ако трябва, и да ни оставят таблетките за деня. По-късно идваха и да ни вземат кръв.

    След това ни донесоха и закуската. Аз нямах никакъв апетит. През целия си престой нямах никакъв апетит. Повдигаше ми се само от мисълта, че ще донесат нещо за ядене и ще ми замирише на храна. Даже от храната, която мама и мъжът ми ми носеха, ми се гадеше. Това беше от страх. В себе си бях насъбрала много страх. За няколко дни буквално ми се пренареди животът, както се казва, и това ми се отрази много психически.

    Все пак хапвах по една-две хапки, да се намират из стомаха ми, за да мога да си изпия хапчетата.

    Първата визитация беше малко преди да стане обяд. По принцип на следващите идваха малко по-рано, но първата малко закъсня. На нея дойде лекарката, която ме прие.

    Обясни ми, че операцията ми е минала добре. Малко са закачили, без да искат, част от дебелото черво. Но са го зашили и всичко е било наред. Туморът е бил почти 4 килограма. (ЧЕТИРИ килограма, правилно прочетохте. 3,900 и нещо.) Аз направо останах втрещена. Как няма да закачат и червото, без да искат? Огромна маса, огромна! Даже не съм си представяла такова чудо.

    Забавното беше, че ме попитаха дали искам да го видя на снимки. Направили са му снимки и аз казах, че бих го видяла. Ухуууу, беше доста грозно и гнусничко. Огромна маса в сивкави нюанси.

    Може би ще попитате защо поисках да видя снимките?! Беше чисто любопитство. Исках да видя какво е било това огромно нещо, което е нараснало в мен.

    Казаха ми, че нищо не могат да кажат, докато не излезе хистологията, което щеше да стане след около 2 седмици. Дотогава щяхме да чакаме и да се молим. Но отново ми казаха, че според техния опит нещо, растящо толкова бързо, най-вероятно няма да е злокачествено. Но не искат да ми дават някакви напразни надежди, защото всичко се крепи на изследванията и трябва да изчакаме.

    Тогава дойде ред да ми погледнат раната. И аз ЧАК тогава разбрах, че всъщност разрезът е толкова голям, колкото е. Това ми подейства много стряскащо. Аз никога не съм имала шевове, а сега имах не само шевове, ами и цялата бях нащракана с телбод. Като в някакъв филм на ужасите.

    Казаха, че раната изглежда добре, чиста, смениха ми превръзката. Махнаха ми два от абокатите. Оставиха само 1. И ми пожелаха приятен ден.

    На обяд пак не ядох. Придремвах през целия ден.

    Най-добре се почувствах, когато мъжът ми дойде да ме види. Отново стоя с часове на неудобния стол. Той е висок мъж и да седи 5–6 часа на твърд, неудобен стол не е най-приятното нещо. Но той стоически издържа, без да мрънка. Най-спокойно ми беше, когато той беше до мен. Дори да не си говорим много, просто да усещам присъствието му. Поне бях по-адекватна от първите часове след операцията. :)))

    Предстоеше ми възстановяване, а заедно с него и още много неща, които тепърва щях да преживея.

  • Първата нощ след операцията

    Първата нощ след операцията

    Когато се връщам към първата нощ след операцията, си спомням най-вече колко безпомощна се чувствах в някои съвсем обикновени ситуации.

    Не можех да спя както обикновено, трудно ми беше да намеря удобна поза, а дори ходенето до тоалетната беше нещо, за което имах нужда от помощ.

    През следващите доста на брой нощи все трябваше да спя в тази поза… Почти седнала и по гръб. Винаги, когато спя по гръб, се стряскам в съня си.

    Дори при положение че ми даваха приспивателни таблетки, аз пак не успявах да поспя нормално. Дори не беше от силни болки, макар че си ме болеше, ами от ужасната поза, в която и се схващах.

    По принцип съм доста стеснителна, когато става въпрос за подобни неща. Но онази нощ страхът да не ми прилошее или да не припадна беше по-силен от притеснението ми.

    Когато медицинският служител ме заведе до тоалетната първия път, ми каза, че ще ме изчака отвън. Аз обаче го помолих:

    „Моля Ви, останете с мен вътре.“

    Знаех, че може да ми прилошее, а мисълта да остана сама в този момент ме плашеше. Когато той остана до мен, се почувствах по-спокойна. Самото присъствие на човек, който можеше да ми помогне, ми даваше сигурност. Бях много изтощена, защото предните дни почти не бях хапнала нищо, и даже не успях да се стресирам толкова от това, че това е непознат мъж. И да, това му е работата, но в крайна сметка аз съм жена… На една жена изобщо не ѝ е лесно да се покаже абсолютно безпомощна.

    Аз обаче много се радвах през престоя ми в болницата, когато вечерно време на смяна бяха мъже, защото са по-силни физически и, помагайки ми в ето такива ситуации, се чувствах някак по-защитена. В никакъв случай не искам да пренебрегвам жените. Но жените едва докосваха ръката ми и някак се чувствах не дотам сигурна, че ако тръгна да падам/припадам, ще ме хванат така адекватно, както един мъж.

    През нощта се събудих цялата мокра. Първоначално си помислих, че съм се изпотила, но се оказа, че далеч не е това. Бях се изпуснала. Може би вече бях твърде изтощена, но го приех доста нормално. Все пак се извиних на момчето, че трябва да сменя чаршафите. След този, да го наречем, инцидент реших, че най-добре ще е да обуя памперс. Той ми помогна дори за това. И успях да си доспя в новите, чисти чаршафи до сутринта.

    Нощта постепенно премина, а с нея дойде и следващата сутрин. Предстоеше ми първата визитация, на която щях да видя за първи път белега си и да разбера повече за това как е преминала операцията.

    Но за това ще ви разкажа в следващата публикация.

  • Не се отказвам от десертите. Просто си взех почивка. 15 дни без добавена захар

    Не се отказвам от десертите. Просто си взех почивка. 15 дни без добавена захар

    Преди да продължа с разказа за периода след първата ми операция, реших да споделя нещо по-различно. Просто е част от настоящето ми. Дори мислех да разделя цялото преживяване на три части и на всеки десет дни да разказвам как се чувствам, но бях много заета и не успях да отделя време, затова ще я разделя на 2.

    Първо искам да кажа, че това няма да е публикация тип „как да се откажем от захарта“. Още докато бях в Испания, взех решение, че искам да си направя експеримент още щом се върна в Германия и да спра консумацията на добавена захар. Искам да оставя малко тежките теми настрана и да ви разкажа как и защо взех това решение. И как преминаха първите 15 дни.

    Накратко…

    Аз обичам десерти.

    И точно защото ги обичам, не искам да се отказвам от тях. Искам просто да разбера кога удоволствието започва да се превръща в навик.

    Винаги съм ги обичала и винаги ще ги обичам. 🙂 Голяма любов сме. Интересно е, че като дете не ядях много сладкиши, в по-късен период ги заобичах, а още повече, когато започнах да си ги правя сама.

    И тук се сещам за моята приятелка Ивето.
    (Поисках разрешение от нея, за да го разкажа)
    Тя също като мен много обича сладкишите и имаше период, в който сладкото беше започнало да се превръща в навик. Много добре си спомням как ми разказваше, че вече не го усеща както преди. Беше стигнала дотам, че си мажеше шоколадова вафла с течен шоколад, за да може да усети сладостта.

    И тя си беше направила подобно „изчистване“ и след него отново започна да усеща сладостта като удоволствие, а не като нещо, което просто трябва да изяде, защото има нужда от него. Тя ми сподели, че го е усещала абсолютно като някаква наркомания. Като да имаш нужда да си получиш всеки ден дозата. Но в случая дозата захар.

    Когато сега си мисля за нейния опит и за това, което се случва с мен, ми се струва, че има доста прилики. И при двете ни въпросът не е бил да се откажем от сладкото, а да си върнем усещането за избор и удоволствие.

    Моето мнение е, че отровата е в количеството и затова никога не съм била на мнение, че човек трябва да се отказва от това съвършенство – десерта, ако може да се контролира и да хапва от време на време.
    Разбира се, освен ако няма някакви предпоставки за това, които биха влошили здравето. За мен здравето е най-важното нещо. Случвало ми се е почти година да не слагам нищо сладко в устата си.

    Тънка е обаче линията за това. Много лесно се преминава и много лесно можеш да се окажеш в капан на зависимост към захарта. Колкото и да не искаме да си го признаем, захарта е също толкова пристрастяваща, колкото и много други неща.

    През повечето време аз контролирам захарта, която ще отиде в тялото ми, но наскоро усетих, че е станало май обратното.

    Това го осъзнах по време на почивката ни в Испания. Даже си спомням точния момент и точния десерт – един страхотен лимонов пай с меренг отгоре. Абсолютно съвършенство, но доста сладко, и как на всички им беше твърде сладко, а аз го ометох, без да ми мигне окото. Тогава съвсем ясно осъзнах, че явно съм започнала да прекалявам.

    Нали знаете онзи момент (или може и да не знаете), когато уж сте в здравословна връзка с десертите, изядете си парчето торта и на следващия ден търсите още, и на по-следващия, и т.н. Ето тогава вече сте загазили :))) Или поне аз се усетих, че съм загазила.

    Още докато бяхме на почивка, си казах:

    „Това е! Прибираме се и се захващам!“

    Речено-сторено.

    Избрах да си направя това „прочистване“ за 30 дни, но си оставих вратичка с възможност да станат и повече. Просто прецених – защо пък не? Би ми се отразило добре. Със сигурност.

    Моята идея е да се откажа за известен период от добавената захар, за да мога да си върна здравословната връзка с десертите като цяло. Да ядеш сладко, защото си се пренаситил, не е приятно, повярвайте ми. Сигурна съм, че не съм сама в това.

    В този момент дори нямам някакъв стрес, който да предизвика у мен емоционален глад. Това си е чиста проба навик и пристрастяване.

    Какви правила реших да си наложа?

    • Без добавена захар (бяла, кафява, кокосова), без мед, кленов сироп, други сиропи и т.н.
    • Ако имам нужда от нещо сладко – да си направя нещо малко, но да използвам например добре узрял банан, стевия или еритритол (от алкохолните захари мога да консумирам, без да ме боли коремът, само еритритол, заради СРЧ).
    • Без да се отказвам от плодовете. Не прекалявам с тях, но изяждам по 1–2 плода всеки ден.

    Най-трудни ми бяха първите 7 дни. Дори на седмия ден бях на рожден ден. Имаше торта. Аз обаче не я докоснах. Прибрах парчето си в кутия във фризера. За по-добри времена, хаха. 🙂

    Признавам си обаче, че през тази вечер мислех само как искам да изям парчето торта. Доста щуро, а?

    Иначе през първите седем дни ми прилошаваше, виеше ми се свят, чувствах се уморена, спеше ми се повече. Тези симптоми бяха моето лично преживяване и не твърдя, че всеки, който спре добавената захар, ще премине през същото.

    Като преминаха, имах още няколко дни, в които трябваше да се боря единствено с мислите си. В главата ми често се прокрадваха мисли за сладкиши. Устоях им обаче.

    След десетия ден това непрекъснато желание изчезна. Десертите от заглавната снимка всъщност са част от шкафа ми с лакомства. Не съм ги докоснала.

    Когато не са ми пред очите, дори не се сещам за тях.

    Когато ми се приядеше сладко, веднъж си направих крем от скир, какао, добре узрял банан и фъстъчено масло. Иначе сериозният глад за сладко ми изчезна, след като минаха 10 дни. Но кисело мляко или скир с плод е много добър вариант. Аз си задушавам ябълки (защото все пак сега са в сезон) с канела и са перфектни.

    Също вариант е киселото мляко/или скир, или овесените каши да си ги правите в красиви чашки като десерти. Тогава някак човек успява да залъже себе си, че това е десерт. :))) Хитро е. Като пазех диета, го правех.

    След тези 15 дни се чувствам супер. Свежа съм, имам много енергия, спортувам, започнах да ходя на фитнес. Вероятно се освободих от задържана вода. Не забелязвам някаква промяна в кожата ми.

    Аз не правя този експеримент с цел да отслабвам. Това не е диета. Не е и наказание. Не го възприемам така.

    Имам няколко излишни килограма и доста излишни мазнини в момента, но за тях съм на калориен дефицит, гледам да се храня пълноценно и да имам достатъчно протеин в чинията си, да спя колкото ми е възможно по-добре и да спортувам.

    Единствената ми цел е да си върна здравословната връзка с десертите. Целта е също баланс, а не забрана.

    Искам да мога да се насладя, без да е превърнато в навик, и то нездравословен.

    В момента мисля по-малко за сладкиши. Мисля, че предизвикателството си върши работата. Надявам се и занапред да е така. Ще ви излъжа все пак, ако ви кажа: „Не, аз изобщо не си мисля за това.“

    Но вече усещам, че съм отново предишната АЗ, когато изборите ми бяха изцяло съзнателни в това отношение.

    Не знам дали това ще е интересно за някого, но ако там някъде има жена, която е на прага на подобен избор или вече се е захванала да изгради по-добро хранене, не си сама! И е трудно само в началото.

    Ще продължа ли още 15 дни? Ще стигна ли до 30? А после какво?

  • Планът беше плаж. Получи се Валенсия.

    Планът беше плаж. Получи се Валенсия.

    На 8 септември трябваше да сме на плажа.
    Вместо това се озовахме във Валенсия.

    Исках по-рано да разкажа тази история, но така се случи, че нямах възможност.

    Иска ми се да я запазя тук, защото беше един от онези дни, които не са били планирани, а накрая се превръщат в хубав спомен.

    Ние бяхме планирали ходене до Валенсия, но не и за този ден. И може би, ако бяхме отишли в друг ден, и преживяването щеше да е различно. Иначе седмица по-късно също я посетихме, но с брат ми и семейството му.

    Но нека продължа. Планът за деня беше съвсем друг…

    Бяхме решили този ден да е за плаж. Само че аз бях настинала и не се чувствах особено добре… Предният ден даже имах малко температура. Мисля, че настинах от климатика. В понеделник (7.09.) не исках да ходим никъде, да си останем в селото. Всеки понеделник има пазар, исках да го посетя. Бяхме се уговорили още от понеделник вечерта, че ще отидем на плаж на другия ден.

    Когато се събудих обаче, ми беше отпаднало и някак не можех да си представя да трябва да лежа на пясъка, та дори да е под чадъра, и то за няколко часа. Тогава ми хрумна идеята за Валенсия и веднага казах на мъжа ми:

    „Хайде да отидем до Валенсия.“

    Реших, че една разходка ще ми се отрази много по-добре. Той веднага се съгласи. Забавното беше, че като си взехме билетите за влака и отидохме на перона, се оказа, че сме от грешната страна. В Испания не говорят много английски, но хората ни показаха с ръце и крака, че трябва да побързаме, защото имаме много малко време и влакът ще тръгне. Успяхме да го хванем!

    Веднага се ориентирахме къде се намираме. През месец май бяхме за първи път във Валенсия и улиците в централните части ни бяха познати. Разхождахме се и се наслаждавахме на архитектурата. Влязохме и в няколко магазина.

    В крайна сметка се оказа, че вместо да прекарам деня на плажа заради жегата, съм избрала да се разхождам из Валенсия при 40 градуса. Понякога решенията ми са безупречни. 😄 Все пак не съжалявам!

    В един момент доста огладняхме, но все не можехме да си изберем къде да седнем за обяд. На мен ми прилоша малко, седнах за малко и тогава казах на Данчо, че трябва да изберем вече къде да седнем, защото ми е твърде горещо и съм гладна. Типична мрънкаща жена съм, като съм гладна. Нищо женско не ми е чуждо, хаха.

    Избрахме едно място иии, какво да ви кажа. Никой бъкел английски не знае. Уж говорят на преводача и после, като ни показваха на телефона си, и там пишеше превод от испански на испански. Безумно. И забавно.

    Данчо поръча нещо, което не знаехме какво е. Разбрахме, че е хапване за двама.

    „Като ни го донесат, ще видим какво сме поръчали“, – каза Данчо и се засмя.

    Беше доста любопитно какво ще е. Е, оказаха се първо три големи скариди в зехтин и подправки, а после поднос с паеля с пиле, миди и скариди. Да ви кажа, много малка порция ми се стори. Или аз бях прекалено гладна. Може и второто да е. Вкусно беше. За първи път опитвах паеля. Аз не съм много по ориза.

    После стигнахме до един пазар и там, разбира се, аз се изгубих в света на плодовете…

    Това е един от любимите ми моменти през този ден.

    Беше много интересно. Аз харесвам пазарите. Беше пълно с прясна, цветна храна. Аз много обичам плодове и в Испания видях доста плодове, които никога не бях виждала. Спрях се на една от сергиите и жадно заоглеждах. До мен се спря възрастна двойка, които си избраха едни странни плодчета. Аз реших да се пробвам отново с английски език, макар че досега все удряхме на камък. За щастие, говореха английски. Оказа се, че са латиноамериканци, но не разбрах точно от коя държава. В разговора ни се включи и продавачката и аз ги заразпитвах за всички плодове, които бяха нови за мен. Не познавах тези хора, но започнахме да си говорим за плодове и те бяха толкова мили.

    „На какво имат вкус? Какво е това? А онова? Сладко ли е или кисело? А това такова ли е?“ и т.н. Бяха много мили и всъщност това помогна на търговците, защото си тръгнах с цяла торбичка с плодове.

    О, а преди това взех две мочита от едни японци. Сладоледени мочита. Обожавам мочи. Откакто опитах за първи път, ми стана един от любимите десерти. Взех си с манго и с малини. С Данчо си разделихме, за да опитаме и двамата.

    Преди да поемем пътя към вкъщи, решихме да потърсим някое местенце и да пийнем нещо студено. Аз все още бях гладна. Нали ви споменах, че не ми стигна храната и си поръчах и десерт. (Естествено! 🙂 )

    Не знам дали мога да ви кажа точно как се казваше десертът, който си поръчах. Беше нещо като дебела пържена филия, може би от бриош, а върху нея имаше топка сладолед. Но името в случая нямаше особено значение. Беше страшно вкусно.


    А също преди да си тръгнем, минахме през едно място, където хапнахме през месец май страхотни емпанади. Взех за вкъщи двата ми любими вида и си взех любимите ми вече бисквити алфахорес. За съжаление докато се приберем ги бях смачкала и в крайна сметка ги изядох с кисело мляко, раздробени :)))


    Бяхме без багаж, само с раници. Което би трябвало да означава, че внимаваме какво купуваме.

    Аз обаче, още на отиване, много харесах един магазин за сувенири. Имаше страхотни картички. Не само типичните картички на града, ами и по-арт, пак свързани с Валенсия и Испания. Взех повечето за себе си. Другите ще ги разпратя на приятели.

    Разбира се, аз си купих картички и разни дреболийки за моя много близка приятелка – Биляна.

    В крайна сметка трябваше да освободя място в раницата, като оставя част от дрехите си. Даже роклята, която си купих няколко дни по-късно. Но така или иначе няма да ми трябват в следващите няколко месеца. Следващият път ще си ги взема.

    И така, денят, който трябваше да прекараме на плажа, се превърна в няколко часа във Валенсия — с много ходене, 40-градусова жега, храна, която поръчахме почти на сляпо, непознати плодове, мили хора, сладкиш и хубаво настроение.

    Не беше планът ни.

    Но може би точно затова ми остана като един от онези хубави спомени от Испания, които не сме очаквали.

  • Първата ми операция

    Първата ми операция

    Не си спомням много от момента, в който ме свалиха от стаята и ме приеха в залата за анестезия.

    Това, което помня, е един намръщен мъж, който ме прие. Те ме местеха и аз го попитах:

    – „Ами успокоителното? Казаха ми, че ще ми дадете успокоително?“

    А той ми отвърна, че вече било късно. Явно не са си погледнали предварително добре документите, защото анестезиологът беше отбелязал, че трябва да получа успокоителна таблетка.

    И също така бяхме говорили за някакъв друг вид обезболяване за след самата операция, но и това не бяха направили. Не знам защо.

    Тази част даже ми е трудно да я разкажа, защото не мога да се сетя точно за това обезболяване, освен че се подавало централно в гръбнака и трябвало да съм около 2 дни в интензивно заради това. Може би са преценили, че е по-добре да не е с него. Няма и да науча.

    Бях с много висок пулс в залата за анестезия и завишено кръвно. Всичко това от страх. Анестезиологичните сестри бяха много мили, много подкрепящи.

    Помолих едната сестра да ме държи за ръката, докато ми поставят втория абокат.

    Преди да ме упоят, мина да ме види и хирургът. И беше ТОЙ – точно този лекар, който ме прие и записа за операция. Явно смяната му съвпадна с моята операция. Хвана ме за ръката и след това отиде да се приготви.

    В стаята, заедно с анестезиоложката, влязоха и няколко студенти.

    Когато започнаха да ми слагат маската, да ми вкарват упойката, се сетих за онези хора, които се опитват да „преборят“ упойката.

    Спомням си, че ме караха да си представя нещо хубаво и после ме питаха какво си представям. Последните думи, които си спомням, че казах, бяха, че съм на морето в мислите си.

    Много съм радостна, че всички наоколо бяха изключително мили и подкрепящи. Аз бях толкова уплашена, че дори не мога да го опиша с думи. Бях ужасена.

    Непосредствено след операцията имам много откъслечни спомени.

    Отварям очи.

    Много странно усещане, като по филмите, когато показват, че някой се събужда от упойка и показват очите му като цепки, които се отварят и затварят.

    Чувам се как пъшкам, защото усещам болка. После някой ме пита нещо, дори не помня какво, а аз отговарям на гръцки. Което е абсурдно.

    Отново ми се отварят и затварят очите и виждам около мен и други хора, които се събуждат и пъшкат.

    Изведнъж се оказвам вече в стаята. Не знам как телефонът ми е попаднал в ръцете ми. Той беше в едно чекмедже на шкафчето до мен. Може би са ми го дали.

    Звъня на мъжа ми, казвам му, че съм готова. Че може да дойде. Будна съм и след операцията съм. Звъня му на видеоразговор.

    Не знам как съм го набрала. Той казва, че тръгва веднага…

    Изведнъж след 1 минута го виждам как влиза в стаята и бях много шокирана… Как е успял да пристигне толкова бързо?

    После той ми каза, че е дошъл след 45 минути. Но от упойката ми се е сторило невъобразимо бързо.

    Тази вечер той остана до много късно с мен. Аз през повечето време дремех и почти не сме разговаряли, но той беше там.

    Висок мъж, да изкара толкова часове на неудобен стол… Голяма работа си е.

    Помогна ми да стана и да отида до тоалетната. Не бях с катетър, бяха го свалили веднага след операцията.

    Беше ми много спокойно, че той е до мен.

    Вечерта, след като си тръгна, спах трудно, макар да ми бяха дали приспивателно.

    Аз имам сравнително висок праг на болка и не съм имала нечовешки силни болки. Не съм си искала екстра болкоуспокояващо.

    То тук, в Германия, не знам при какви условия ще ти дадат нещо различно от ибупрофен, парацетамол или еквивалента на нашия аналгин.

    На другия ден открих в телефона си супер смешни няколко снимки, които съм щракнала веднага след операцията.

    Имам подобен опит преди години. Преди 10 години ми правиха колоноскопия и след като се освестих, след като ме пусна упойката, намерих 2 мега смешни снимки.

    Явно обичам да си правя селфита, докато съм в несвяст.

    Освен тях имам само тази снимка, останала от този период, след първата операция.

    Не знам какво се е случило с всички останали. Аз имах много клипове и снимки и на стаите, в които бях настанена, защото беше интересно за приятелите ми.

    Сега обаче не мога да ги открия. Явно съм ги изтрила без да искам.

  • Един обикновен ден, който ми хареса.

    Един обикновен ден, който ми хареса.

    Последните няколко публикации бяха малко по-тежки. Разказвах ви за началото на един от най-трудните моменти в живота ми.
    Затова и реших да прекъсна за малко тази история и да ви разкажа за вчерашният ми ден.

    Без болници, без изледвания, операции и т.н. Само един обикновен и непретенциозен неделен ден.

    И знаете ли какво? Понякога точно такива дни ми харесват най-много. В Германия неделите са отредени наистина за почивка. Нищо не работи (освен кафенета), навсякъде е тихо. Специално на село, където живея. Някак свикнах за тези години да се наслаждавам точно на такива недели. Както е модерно в днешно време да се наричат “бавни”. Да ги изживяваш спокойно и на бавни обороти.

    Нищо особено не се случва, няма някакви големи планове, но вечерта си лягаш с усещането, че си имал прекрасен ден и си доволен от това.

    Вчера беше точно такъв ден.

    Първо, тази година имам късмета за втори път да посетя Испания. А допреди май месец никога не бях стъпвала тук. Дори на летище из Испания. В малкия град и в селата ми харесва много. Различно е. И доста по-шумно от Германия хаха.


    Рано сутринта

    Станах рано. Тази гледка с насъбрали се лястовички беше първото нещо, което видях. Брат ми ми казва, че понякога е много странно, все едно са се втренчили в теб.

    Първо излязох да разходя Джиджи сама. Джиджи е кучето на брат ми и снаха ми.
    За първи път излизах сама, аз съм много зле с ориентацията, но не успях да се изгубя :))) Постижение си е.



    След това се прибрах и с моят мъж си направихме брънч. Беше едно такова време…, нито закуска, нито обяд.
    Имахме цял ден пред себе си и нямахме никакво намерение да бързаме.



    Точно това ми харесва на неделите – денят ти не започва с аларма, списък със задачи или пък усещането, че закъсняваш за нещо или някъде.
    В момента аз ставам много рано и без аларма, но когато работя или ходя на курс съм винаги с аларма. Много ми е стресиращо.

    Мисия: езерото

    След като хапнахме, решихме да отидем до едно езеро, за което бяхме разбрали, че е само на около 10 минути от нас. Снаха ми предния ден ни беше показала накъде да тръгнем.

    Е, оказа се, че тези “10 минути” са доста относително понятие. Особено като не си разбрал точно откъде трябва да минеш. 😀

    Намерихме езерото. На теория.

    Само че не намерихме как да стигнем до него.
    И така започна една едночасова разходка в опит да открием откъде всъщност се стига до това езеро.

    В тази жега си беше жива тренировка ако ме питате. Обиколихме оттук-оттам, търсихме, оглеждахме… и накрая се отказахме.



    Езерото не видяхме.

    Но пък се прибрахме вкъщи буквално плувнали в пот.

    Планираме да направим втори опит за намиране на пътя до там. Може би другия път ще успеем да стигнем до него. 😀

    След такава разходка – сладолед е най-добрата награда, разбира се.

    Как мислите, дали не си разделихме една кутия.
    След едночасовото ни приключение имахме нужда от нещо освежаващо.
    Сладолед.
    Честно казано, беше точно това, от което имахме нужда.



    Като се замисля, понякога най-хубавата част от един план, който не се е получил, е това, което правиш след него. А и кой е казал, че винаги трябва да успяваме да изпълняваме плановете си от първия път? Нали?

    Следобедна почивка

    След това без никаква свян си легнах и поспах. Жегите винаги ме успиват и ме правят доста ленива.

    Имах нужда от тази следобедна пауза.

    Когато се събудих, дойде време за едно от моите “guilty pleasures” – “Ергенът”

    Да, знам. 😀

    Но какво да ви кажа? Понякога човек просто има нужда от нещо, което не изисква особено мислене. Всеки си има различни начини за спряване с напрежение и стрес. На някои подобни предавания им предизвикват стрес, при мен е обратното.

    Вечерта

    След това вечеряхме и излязохме отново на разходка, с кучето.
    Този път нямахме никаква мисия. Или почти никаква мисия. Търсихме къде има жълт контейнер за смет, за да изхвърлим пластмасата. Това си е мисия, хаха.

    Привечер залезът беше разкошен и го снимах от прозореца. Беше много огнен. Снимките днес не са супер качествени, но всичко е сурово и набързо направено с телефона.



    Един обикновен ден

    Ако някой ме попита какво толкова се случи вчера, вероятно ще кажа:

    Нищо особено.

    Разходих кучето. Направих брънч. Търсихме езеро и не стигнахме до него. Ядохме сладолед. Спах следобед. Гледах “Ергенът”. Вечеряхме. Разходихме се. Намерих си 1 цент. Люлях се на люлка. Пих вода от чешмичка. Снимах един красив залез и много лястовици сутринта.

    Нищо грандиозно.

    Просто един обикновен неделен ден, който ми хареса.

    И съм сигурна, че всички имаме нужда от точно такива обикновени дни по-честичко.

  • Трябваше да се оперирам

    Трябваше да се оперирам

    По време на разговора на 4 юни ми обясниха, че ще опитат да го извадят с малък разрез, подобен на този при секцио. Разбира се, ако се наложи, ще променят решението си на момента.

    Дори ме попитаха дали искам да се прибера вкъщи и да се върна преди операцията. Но аз вече бях с абокати, бях и много стресирана и предпочетох да остана.

    На 5 юни трябваше да отида на разговор с анестезиолог.

    За мой късмет… оказа се българка.

    Поговорихме си надълго и нашироко. Дори ми даде съвети как да се опитам да намаля тревожността си.

    Следобед при мен дойде още една анестезиоложка — и тя българка. Искаше и тя да си поговори с мен, да ме успокои.

    Дори ми даде номера на пейджъра си, ако долу в операционната имат нужда от някакво разясняване. Тогава не говорех изобщо немски. Не че сега съм много напреднала, но тогава не говорех изобщо. Не се наложи да я тревожим де — всички говореха английски език.

    Даже днес намерих листчето с номера ѝ, докато си разчиствах шкафа. Тя не беше на смяна в деня на операцията ми.

    Като цяло всички бяха изключително мили.

    Губи ми се само едно нещо… Преместиха ме в друго отделение, но не си спомням дали беше на 5 юни или в деня на операцията. Това наистина съм го забравила. Не че това е от особено значение де.

    През тези дни не можех да сложа нищо в устата си. Една хапка само хапвах. Както ми донасяха храната, така си отнасяха табличките пълни.

    Единствено събирах всички мармаладчета — ако ми прималее, да имам нещо сладко.

    Толкова бях стресирана, че ми се повдигаше от миризмата на храната, какво остава да хапна от нея.

    Мъжът ми, мама — носеха ми хапване. Неща, които харесвам. Но ми беше много трудно.

    Аз бях помолила да ми дават всяка вечер по едно приспивателно, защото просто не можех да спя. Дори с приспивателното беше трудно.

    Лекарите ми казаха, че няма никакъв проблем да искам от сестрите всяка вечер, стига да мога да си отпочина поне малко.

    Вечерта на 5 срещу 6 юни трудно заспах. Сънувах някакви кошмари.

    Преди това, вечерта, ми бяха поставили инжекцията против хематоми в корема.

    Боооже! Ужасно ме болеше.

    Аз мога да кажа, че имам доста висок праг на болка, но когато става дума за инжекции и игли… не знам, това все ме прекършва.

    Преди да ми вземат кръв или да ми поставят инжекция, все се пазарех със сестрите. Умея да правя „шоу“ за медицинските служители, когато в картинката са включени игли. 🙂

    – „Изчакайте само да вдишам и издишам няколко пъти.“

    – „Оооо, ама не веднага, аз не съм готова.“

    И така до безкрай. Хаха.

    На 6 юни ми казаха, че операцията ми ще е на обяд.

    Направиха ми ехограф. Трябваше да съм жадна и гладна.

    Малко преди обяд си взех импровизиран душ, така че да не мокря абоката, и дойдоха да ме подготвят за сваляне към стаите за анестезия.

    Не си спомням един период… Може би защото съм била твърде уплашена — слизането от стаята ми, докато ме приеха в залата за анестезия.

  • Вместо при гастроентеролога — в спешното

    Вместо при гастроентеролога — в спешното

    В един момент просто реших, че повече няма как да го отлагам.

    Коремът ми продължаваше да е там, тежестта след хранене не минаваше, а вече бях спряла и да тренирам заради дискомфорта. Трябваше да разбера какво се случва.

    И така, на 3 юни 2025 година отидох при личния си лекар. Моят мъж ме придружи дотам.

    Показах на личния си лекар корема си и той потвърди, че е доста масивен. Опипа го, каза, че е твърд, и ме насочи към стаята с ехографа.

    На ехографа се виждаше, че червата ми са пълни, а някакви сенки закриваха всичко останало. Яйчници не се виждаха, нищо.

    Той извика и още един лекар от практиката ни. Те са четирима лични лекари в тази практика. И той огледа хубаво. Двамата обсъдиха видяното. Даже обмисляха дали не е ендометриоза. После отхвърлиха това предположение.

    Личният ми лекар ме попита дали съм сама тук и дали имаме кола, защото ме изпраща в спешното в съседния град. Ако нямахме кола, щеше да извика линейка, за да ме закарат.

    Аз се разревах.

    Разбрах, че нещата са сериозни.

    Той дори се обади директно в спешното, за да им каже да ме очакват и да ми направят кръвни изследвания и скенер с контраст веднага.

    Бях толкова изплашена. Не можех да спра да плача, дъхът ми спираше. Беше на приливи и отливи.

    В спешното си изкарахме едни стабилни 10 часа. Може и повече да са били. Сутринта отидохме, а ме приеха към 22 часа, може би.

    Припаднах, докато ми поставят абоката, след като ми взеха кръв. Аз имам фобия от игли. Все пак се опитвах и да съм духовита на моменти. Един от лекарите ми погледна глезените и каза: “Струват ми се леко подути глезените ви”

    – “О, докторе, не се тревожете. Не са подути наистина. Просто са си дебели” 😀

    Започна едно обикаляне от стая в стая. Кръвни изследвания, урина, ЕКГ, разговор с един лекар, разговор с втори лекар. Скенер с контраст.

    Такова нещо за първи път ми се случваше. Никога не бях ходила и в спешна помощ.

    После едно безкрайно чакане, просто защото чакаха някой специалист да дойде.

    Чух „гинекология“ и започна да ми просветва.

    Отново рев. Отново страх, който дори не мога да опиша.

    Към 21 часа ме извикаха в отделението по гинекология. Там една много мила докторка ме прегледа и каза, че вижда и на ехографа — и вътрешен, и външен — и на резултатите от скенера с контраст голяма маса, подобие на киста, и не може да каже нищо повече.

    Обясни ми, че трябва да се направи операция. Че няма да е веднага или на следващия ден, но ще насрочат дата в следващите 2–3 дни.

    През това време ще ме настанят и ще ми правят изследвания, ще ми поставят инжекции, които да предотвратят хематоми.

    Настаниха ме в стая към 22 часа.

    През цялото време близките ми бяха с мен, докато ме настаниха. Дори му позволиха на моят мъж, да дойде отново по-късно, за да ми донесе нещата от вкъщи.

    На другия ден ме извикаха отново в гинекологичното отделение. Бях настанена в друго отделение, защото нямаше места. Даже момичето, с което бях в стая, също беше за друго отделение.

    Този път ме прегледаха вече с главния лекар. Там беше и докторката, която ме прегледа първоначално.

    За съжаление, той потвърди.

    Каза, че има огромна туморна маса.

    Аз много плаках, а те ме успокояваха. Той ми каза, че според богатия опит, който има, вярва, че не е злокачествено образувание, като се има предвид колко бързо е нараснало до тези размери. Пропуснах да споменя, че това чудо е порастнало за има – няма 2-3 месеца.

    Но, разбира се, не може да обещае нищо.

    Щяхме да разберем след операцията и след хистологията.

    Беше вече 4 юни. Насрочиха операцията ми за 6 юни.

    И така, вместо да си тръгна с направление за гастроентеролог, се озовах приета в болница и чакаща за операция.

  • Тогава нямах представа какво предстои

    Тогава нямах представа какво предстои

    Ако някой ми беше казал какво ще се случи през следващите месеци, сигурно нямаше да му повярвам.

    В онзи момент животът ми си вървеше съвсем (или хайде, почти) нормално. Имах си ежедневието, плановете, малките неща, с които бях свикнала. Не знаех, че нещо вече е започнало да се променя и че съвсем скоро ще се наложи да погледна на себе си и на живота си по съвсем различен начин.

    Всичко започна с нещо, което тогава не приемах като знак за това, което предстои.

    Ще започна с това, че съм диагностицирана със синдром на раздразненото черво преди 10 години. И тук стои ключето от сандъчето.

    Коремът ми започна да се подува доста. Аз съм свикнала с това да съм подута. Например почти всяка храна прави с корема ми това. Но, да речем, в рамките на деня подуването обикновено отшумява и сутрин се събуждам отново с плосък корем.

    По това време обаче беше през целия ден.

    Иначе имах симптомите на СРЧ, когато червата ми са доста раздразнени — както, да речем, преди да ме диагностицират. Но пък това беше нещо, което познавах. Изобщо не се усъмних.

    Веднага смених режима си на хранене, включих пробиотици, ензими.

    Беше ми тежко и имах позиви за ходене по голяма нужда през целия ден. Но това са си част от симптомите на СРЧ.

    Мина месец и нямаше промяна.

    Ходихме до България през месец май, 2025 година, и като се върнах, вече реших, че явно е нещо друго… Нищо не се променяше, освен че топката вместо корем си стоеше там.

    С моята приятелка Диди си имаме традиция — изкарваме цял ден заедно. Ходим на разходка, пием някъде кафе и след това хапваме.

    Този път я помолих да отидем в един мол във Варна, този който ми е най-близко, в едно кафене, и там изкарахме няколко часа. Дори си спомням как си поръчвах всичко съобразено с режима, който спазвам, когато червата ми са по-раздразнени.

    Тогава бях убедена, че просто трябва да внимавам какво ям.

    Ставаше ми тежко след малко храна. Спрях да тренирам, защото ми беше неприятно.

    Тази снимка, от публикацията, е направена четири дни преди да вляза в болница.

    Никога не бих забавила посещението при лекаря си, ако се бях усъмнила в нещо друго.

    Не свързвах и липсата на менструация с това. Не бях ходила на гинеколог от известно време. Работех супер много и все отлагах.

    Но последния път, когато ходих, бях обсъдила с гинеколожката ми тези проблеми с менструацията и обмисляхме вариант, че може би съм в перименопауза.

    Тогава все още си мислех, че всичко това има някакво обяснение. Че просто тялото ми прави нещо необичайно и скоро ще разбера какво е.

    Даже обмислях да посетя гастроентеролог докато съм си във Варна. Аз бях убедена, че съм за гастроентеролог. Обмислях за изследване за SIBO (състояние на бактериален свръхрастеж в тънките черва ), но не успях да си намеря час.

    Нямах представа колко много греша.

    Но това вече е друга част от историята.