Когато се връщам към първата нощ след операцията, си спомням най-вече колко безпомощна се чувствах в някои съвсем обикновени ситуации.
Не можех да спя както обикновено, трудно ми беше да намеря удобна поза, а дори ходенето до тоалетната беше нещо, за което имах нужда от помощ.
През следващите доста на брой нощи все трябваше да спя в тази поза… Почти седнала и по гръб. Винаги, когато спя по гръб, се стряскам в съня си.
Дори при положение че ми даваха приспивателни таблетки, аз пак не успявах да поспя нормално. Дори не беше от силни болки, макар че си ме болеше, ами от ужасната поза, в която и се схващах.
По принцип съм доста стеснителна, когато става въпрос за подобни неща. Но онази нощ страхът да не ми прилошее или да не припадна беше по-силен от притеснението ми.
Когато медицинският служител ме заведе до тоалетната първия път, ми каза, че ще ме изчака отвън. Аз обаче го помолих:
„Моля Ви, останете с мен вътре.“
Знаех, че може да ми прилошее, а мисълта да остана сама в този момент ме плашеше. Когато той остана до мен, се почувствах по-спокойна. Самото присъствие на човек, който можеше да ми помогне, ми даваше сигурност. Бях много изтощена, защото предните дни почти не бях хапнала нищо, и даже не успях да се стресирам толкова от това, че това е непознат мъж. И да, това му е работата, но в крайна сметка аз съм жена… На една жена изобщо не ѝ е лесно да се покаже абсолютно безпомощна.
Аз обаче много се радвах през престоя ми в болницата, когато вечерно време на смяна бяха мъже, защото са по-силни физически и, помагайки ми в ето такива ситуации, се чувствах някак по-защитена. В никакъв случай не искам да пренебрегвам жените. Но жените едва докосваха ръката ми и някак се чувствах не дотам сигурна, че ако тръгна да падам/припадам, ще ме хванат така адекватно, както един мъж.
През нощта се събудих цялата мокра. Първоначално си помислих, че съм се изпотила, но се оказа, че далеч не е това. Бях се изпуснала. Може би вече бях твърде изтощена, но го приех доста нормално. Все пак се извиних на момчето, че трябва да сменя чаршафите. След този, да го наречем, инцидент реших, че най-добре ще е да обуя памперс. Той ми помогна дори за това. И успях да си доспя в новите, чисти чаршафи до сутринта.
Нощта постепенно премина, а с нея дойде и следващата сутрин. Предстоеше ми първата визитация, на която щях да видя за първи път белега си и да разбера повече за това как е преминала операцията.
Но за това ще ви разкажа в следващата публикация.
Leave a Reply