Category: Моята история

След една дълга и неспокойна нощ най-накрая настъпи сутринта. Предстоеше ми първата визитация след операцията, а с нея и няколко момента, които си спомням и до днес.

Тогава видях белега си за първи път, лекарите ми показаха снимки на отстранения тумор, а по-късно имах и посещение, което също остана част от спомените ми за този ден.

Събудих се много рано. Въпреки че бях много уморена, ми беше много трудно да спя. Сега, като се замисля… не знам дали съм имала и 5–6 часа сън на нощ, докато лежах в болницата.

Сутрин, преди закуската, минаваха сестрите да ни измерят кръвното, температурата, да сложат системи, ако трябва, и да ни оставят таблетките за деня. По-късно идваха и да ни вземат кръв.

След това ни донесоха и закуската. Аз нямах никакъв апетит. През целия си престой нямах никакъв апетит. Повдигаше ми се само от мисълта, че ще донесат нещо за ядене и ще ми замирише на храна. Даже от храната, която мама и мъжът ми ми носеха, ми се гадеше. Това беше от страх. В себе си бях насъбрала много страх. За няколко дни буквално ми се пренареди животът, както се казва, и това ми се отрази много психически.

Все пак хапвах по една-две хапки, да се намират из стомаха ми, за да мога да си изпия хапчетата.

Първата визитация беше малко преди да стане обяд. По принцип на следващите идваха малко по-рано, но първата малко закъсня. На нея дойде лекарката, която ме прие.

Обясни ми, че операцията ми е минала добре. Малко са закачили, без да искат, част от дебелото черво. Но са го зашили и всичко е било наред. Туморът е бил почти 4 килограма. (ЧЕТИРИ килограма, правилно прочетохте. 3,900 и нещо.) Аз направо останах втрещена. Как няма да закачат и червото, без да искат? Огромна маса, огромна! Даже не съм си представяла такова чудо.

Забавното беше, че ме попитаха дали искам да го видя на снимки. Направили са му снимки и аз казах, че бих го видяла. Ухуууу, беше доста грозно и гнусничко. Огромна маса в сивкави нюанси.

Може би ще попитате защо поисках да видя снимките?! Беше чисто любопитство. Исках да видя какво е било това огромно нещо, което е нараснало в мен.

Казаха ми, че нищо не могат да кажат, докато не излезе хистологията, което щеше да стане след около 2 седмици. Дотогава щяхме да чакаме и да се молим. Но отново ми казаха, че според техния опит нещо, растящо толкова бързо, най-вероятно няма да е злокачествено. Но не искат да ми дават някакви напразни надежди, защото всичко се крепи на изследванията и трябва да изчакаме.

Тогава дойде ред да ми погледнат раната. И аз ЧАК тогава разбрах, че всъщност разрезът е толкова голям, колкото е. Това ми подейства много стряскащо. Аз никога не съм имала шевове, а сега имах не само шевове, ами и цялата бях нащракана с телбод. Като в някакъв филм на ужасите.

Казаха, че раната изглежда добре, чиста, смениха ми превръзката. Махнаха ми два от абокатите. Оставиха само 1. И ми пожелаха приятен ден.

На обяд пак не ядох. Придремвах през целия ден.

Най-добре се почувствах, когато мъжът ми дойде да ме види. Отново стоя с часове на неудобния стол. Той е висок мъж и да седи 5–6 часа на твърд, неудобен стол не е най-приятното нещо. Но той стоически издържа, без да мрънка. Най-спокойно ми беше, когато той беше до мен. Дори да не си говорим много, просто да усещам присъствието му. Поне бях по-адекватна от първите часове след операцията. :)))

Предстоеше ми възстановяване, а заедно с него и още много неща, които тепърва щях да преживея.

Когато се връщам към първата нощ след операцията, си спомням най-вече колко безпомощна се чувствах в някои съвсем обикновени ситуации.

Не можех да спя както обикновено, трудно ми беше да намеря удобна поза, а дори ходенето до тоалетната беше нещо, за което имах нужда от помощ.

През следващите доста на брой нощи все трябваше да спя в тази поза… Почти седнала и по гръб. Винаги, когато спя по гръб, се стряскам в съня си.

Дори при положение че ми даваха приспивателни таблетки, аз пак не успявах да поспя нормално. Дори не беше от силни болки, макар че си ме болеше, ами от ужасната поза, в която и се схващах.

По принцип съм доста стеснителна, когато става въпрос за подобни неща. Но онази нощ страхът да не ми прилошее или да не припадна беше по-силен от притеснението ми.

Когато медицинският служител ме заведе до тоалетната първия път, ми каза, че ще ме изчака отвън. Аз обаче го помолих:

„Моля Ви, останете с мен вътре.“

Знаех, че може да ми прилошее, а мисълта да остана сама в този момент ме плашеше. Когато той остана до мен, се почувствах по-спокойна. Самото присъствие на човек, който можеше да ми помогне, ми даваше сигурност. Бях много изтощена, защото предните дни почти не бях хапнала нищо, и даже не успях да се стресирам толкова от това, че това е непознат мъж. И да, това му е работата, но в крайна сметка аз съм жена… На една жена изобщо не ѝ е лесно да се покаже абсолютно безпомощна.

Аз обаче много се радвах през престоя ми в болницата, когато вечерно време на смяна бяха мъже, защото са по-силни физически и, помагайки ми в ето такива ситуации, се чувствах някак по-защитена. В никакъв случай не искам да пренебрегвам жените. Но жените едва докосваха ръката ми и някак се чувствах не дотам сигурна, че ако тръгна да падам/припадам, ще ме хванат така адекватно, както един мъж.

През нощта се събудих цялата мокра. Първоначално си помислих, че съм се изпотила, но се оказа, че далеч не е това. Бях се изпуснала. Може би вече бях твърде изтощена, но го приех доста нормално. Все пак се извиних на момчето, че трябва да сменя чаршафите. След този, да го наречем, инцидент реших, че най-добре ще е да обуя памперс. Той ми помогна дори за това. И успях да си доспя в новите, чисти чаршафи до сутринта.

Нощта постепенно премина, а с нея дойде и следващата сутрин. Предстоеше ми първата визитация, на която щях да видя за първи път белега си и да разбера повече за това как е преминала операцията.

Но за това ще ви разкажа в следващата публикация.

По време на разговора на 4 юни ми обясниха, че ще опитат да го извадят с малък разрез, подобен на този при секцио. Разбира се, ако се наложи, ще променят решението си на момента.

Дори ме попитаха дали искам да се прибера вкъщи и да се върна преди операцията. Но аз вече бях с абокати, бях и много стресирана и предпочетох да остана.

На 5 юни трябваше да отида на разговор с анестезиолог.

За мой късмет… оказа се българка.

Поговорихме си надълго и нашироко. Дори ми даде съвети как да се опитам да намаля тревожността си.

Следобед при мен дойде още една анестезиоложка — и тя българка. Искаше и тя да си поговори с мен, да ме успокои.

Дори ми даде номера на пейджъра си, ако долу в операционната имат нужда от някакво разясняване. Тогава не говорех изобщо немски. Не че сега съм много напреднала, но тогава не говорех изобщо. Не се наложи да я тревожим де — всички говореха английски език.

Даже днес намерих листчето с номера ѝ, докато си разчиствах шкафа. Тя не беше на смяна в деня на операцията ми.

Като цяло всички бяха изключително мили.

Губи ми се само едно нещо… Преместиха ме в друго отделение, но не си спомням дали беше на 5 юни или в деня на операцията. Това наистина съм го забравила. Не че това е от особено значение де.

През тези дни не можех да сложа нищо в устата си. Една хапка само хапвах. Както ми донасяха храната, така си отнасяха табличките пълни.

Единствено събирах всички мармаладчета — ако ми прималее, да имам нещо сладко.

Толкова бях стресирана, че ми се повдигаше от миризмата на храната, какво остава да хапна от нея.

Мъжът ми, мама — носеха ми хапване. Неща, които харесвам. Но ми беше много трудно.

Аз бях помолила да ми дават всяка вечер по едно приспивателно, защото просто не можех да спя. Дори с приспивателното беше трудно.

Лекарите ми казаха, че няма никакъв проблем да искам от сестрите всяка вечер, стига да мога да си отпочина поне малко.

Вечерта на 5 срещу 6 юни трудно заспах. Сънувах някакви кошмари.

Преди това, вечерта, ми бяха поставили инжекцията против хематоми в корема.

Боооже! Ужасно ме болеше.

Аз мога да кажа, че имам доста висок праг на болка, но когато става дума за инжекции и игли… не знам, това все ме прекършва.

Преди да ми вземат кръв или да ми поставят инжекция, все се пазарех със сестрите. Умея да правя „шоу“ за медицинските служители, когато в картинката са включени игли. 🙂

– „Изчакайте само да вдишам и издишам няколко пъти.“

– „Оооо, ама не веднага, аз не съм готова.“

И така до безкрай. Хаха.

На 6 юни ми казаха, че операцията ми ще е на обяд.

Направиха ми ехограф. Трябваше да съм жадна и гладна.

Малко преди обяд си взех импровизиран душ, така че да не мокря абоката, и дойдоха да ме подготвят за сваляне към стаите за анестезия.

Не си спомням един период… Може би защото съм била твърде уплашена — слизането от стаята ми, докато ме приеха в залата за анестезия.

В един момент просто реших, че повече няма как да го отлагам.

Коремът ми продължаваше да е там, тежестта след хранене не минаваше, а вече бях спряла и да тренирам заради дискомфорта. Трябваше да разбера какво се случва.

И така, на 3 юни 2025 година отидох при личния си лекар. Моят мъж ме придружи дотам.

Показах на личния си лекар корема си и той потвърди, че е доста масивен. Опипа го, каза, че е твърд, и ме насочи към стаята с ехографа.

На ехографа се виждаше, че червата ми са пълни, а някакви сенки закриваха всичко останало. Яйчници не се виждаха, нищо.

Той извика и още един лекар от практиката ни. Те са четирима лични лекари в тази практика. И той огледа хубаво. Двамата обсъдиха видяното. Даже обмисляха дали не е ендометриоза. После отхвърлиха това предположение.

Личният ми лекар ме попита дали съм сама тук и дали имаме кола, защото ме изпраща в спешното в съседния град. Ако нямахме кола, щеше да извика линейка, за да ме закарат.

Аз се разревах.

Разбрах, че нещата са сериозни.

Той дори се обади директно в спешното, за да им каже да ме очакват и да ми направят кръвни изследвания и скенер с контраст веднага.

Бях толкова изплашена. Не можех да спра да плача, дъхът ми спираше. Беше на приливи и отливи.

В спешното си изкарахме едни стабилни 10 часа. Може и повече да са били. Сутринта отидохме, а ме приеха към 22 часа, може би.

Припаднах, докато ми поставят абоката, след като ми взеха кръв. Аз имам фобия от игли. Все пак се опитвах и да съм духовита на моменти. Един от лекарите ми погледна глезените и каза: “Струват ми се леко подути глезените ви”

– “О, докторе, не се тревожете. Не са подути наистина. Просто са си дебели” 😀

Започна едно обикаляне от стая в стая. Кръвни изследвания, урина, ЕКГ, разговор с един лекар, разговор с втори лекар. Скенер с контраст.

Такова нещо за първи път ми се случваше. Никога не бях ходила и в спешна помощ.

После едно безкрайно чакане, просто защото чакаха някой специалист да дойде.

Чух „гинекология“ и започна да ми просветва.

Отново рев. Отново страх, който дори не мога да опиша.

Към 21 часа ме извикаха в отделението по гинекология. Там една много мила докторка ме прегледа и каза, че вижда и на ехографа — и вътрешен, и външен — и на резултатите от скенера с контраст голяма маса, подобие на киста, и не може да каже нищо повече.

Обясни ми, че трябва да се направи операция. Че няма да е веднага или на следващия ден, но ще насрочат дата в следващите 2–3 дни.

През това време ще ме настанят и ще ми правят изследвания, ще ми поставят инжекции, които да предотвратят хематоми.

Настаниха ме в стая към 22 часа.

През цялото време близките ми бяха с мен, докато ме настаниха. Дори му позволиха на моят мъж, да дойде отново по-късно, за да ми донесе нещата от вкъщи.

На другия ден ме извикаха отново в гинекологичното отделение. Бях настанена в друго отделение, защото нямаше места. Даже момичето, с което бях в стая, също беше за друго отделение.

Този път ме прегледаха вече с главния лекар. Там беше и докторката, която ме прегледа първоначално.

За съжаление, той потвърди.

Каза, че има огромна туморна маса.

Аз много плаках, а те ме успокояваха. Той ми каза, че според богатия опит, който има, вярва, че не е злокачествено образувание, като се има предвид колко бързо е нараснало до тези размери. Пропуснах да споменя, че това чудо е порастнало за има – няма 2-3 месеца.

Но, разбира се, не може да обещае нищо.

Щяхме да разберем след операцията и след хистологията.

Беше вече 4 юни. Насрочиха операцията ми за 6 юни.

И така, вместо да си тръгна с направление за гастроентеролог, се озовах приета в болница и чакаща за операция.

Ако някой ми беше казал какво ще се случи през следващите месеци, сигурно нямаше да му повярвам.

В онзи момент животът ми си вървеше съвсем (или хайде, почти) нормално. Имах си ежедневието, плановете, малките неща, с които бях свикнала. Не знаех, че нещо вече е започнало да се променя и че съвсем скоро ще се наложи да погледна на себе си и на живота си по съвсем различен начин.

Всичко започна с нещо, което тогава не приемах като знак за това, което предстои.

Ще започна с това, че съм диагностицирана със синдром на раздразненото черво преди 10 години. И тук стои ключето от сандъчето.

Коремът ми започна да се подува доста. Аз съм свикнала с това да съм подута. Например почти всяка храна прави с корема ми това. Но, да речем, в рамките на деня подуването обикновено отшумява и сутрин се събуждам отново с плосък корем.

По това време обаче беше през целия ден.

Иначе имах симптомите на СРЧ, когато червата ми са доста раздразнени — както, да речем, преди да ме диагностицират. Но пък това беше нещо, което познавах. Изобщо не се усъмних.

Веднага смених режима си на хранене, включих пробиотици, ензими.

Беше ми тежко и имах позиви за ходене по голяма нужда през целия ден. Но това са си част от симптомите на СРЧ.

Мина месец и нямаше промяна.

Ходихме до България през месец май, 2025 година, и като се върнах, вече реших, че явно е нещо друго… Нищо не се променяше, освен че топката вместо корем си стоеше там.

С моята приятелка Диди си имаме традиция — изкарваме цял ден заедно. Ходим на разходка, пием някъде кафе и след това хапваме.

Този път я помолих да отидем в един мол във Варна, този който ми е най-близко, в едно кафене, и там изкарахме няколко часа. Дори си спомням как си поръчвах всичко съобразено с режима, който спазвам, когато червата ми са по-раздразнени.

Тогава бях убедена, че просто трябва да внимавам какво ям.

Ставаше ми тежко след малко храна. Спрях да тренирам, защото ми беше неприятно.

Тази снимка, от публикацията, е направена четири дни преди да вляза в болница.

Никога не бих забавила посещението при лекаря си, ако се бях усъмнила в нещо друго.

Не свързвах и липсата на менструация с това. Не бях ходила на гинеколог от известно време. Работех супер много и все отлагах.

Но последния път, когато ходих, бях обсъдила с гинеколожката ми тези проблеми с менструацията и обмисляхме вариант, че може би съм в перименопауза.

Тогава все още си мислех, че всичко това има някакво обяснение. Че просто тялото ми прави нещо необичайно и скоро ще разбера какво е.

Даже обмислях да посетя гастроентеролог докато съм си във Варна. Аз бях убедена, че съм за гастроентеролог. Обмислях за изследване за SIBO (състояние на бактериален свръхрастеж в тънките черва ), но не успях да си намеря час.

Нямах представа колко много греша.

Но това вече е друга част от историята.