По време на разговора на 4 юни ми обясниха, че ще опитат да го извадят с малък разрез, подобен на този при секцио. Разбира се, ако се наложи, ще променят решението си на момента.
Дори ме попитаха дали искам да се прибера вкъщи и да се върна преди операцията. Но аз вече бях с абокати, бях и много стресирана и предпочетох да остана.
На 5 юни трябваше да отида на разговор с анестезиолог.
За мой късмет… оказа се българка.
Поговорихме си надълго и нашироко. Дори ми даде съвети как да се опитам да намаля тревожността си.
Следобед при мен дойде още една анестезиоложка — и тя българка. Искаше и тя да си поговори с мен, да ме успокои.
Дори ми даде номера на пейджъра си, ако долу в операционната имат нужда от някакво разясняване. Тогава не говорех изобщо немски. Не че сега съм много напреднала, но тогава не говорех изобщо. Не се наложи да я тревожим де — всички говореха английски език.
Даже днес намерих листчето с номера ѝ, докато си разчиствах шкафа. Тя не беше на смяна в деня на операцията ми.
Като цяло всички бяха изключително мили.
Губи ми се само едно нещо… Преместиха ме в друго отделение, но не си спомням дали беше на 5 юни или в деня на операцията. Това наистина съм го забравила. Не че това е от особено значение де.
През тези дни не можех да сложа нищо в устата си. Една хапка само хапвах. Както ми донасяха храната, така си отнасяха табличките пълни.
Единствено събирах всички мармаладчета — ако ми прималее, да имам нещо сладко.
Толкова бях стресирана, че ми се повдигаше от миризмата на храната, какво остава да хапна от нея.
Мъжът ми, мама — носеха ми хапване. Неща, които харесвам. Но ми беше много трудно.
Аз бях помолила да ми дават всяка вечер по едно приспивателно, защото просто не можех да спя. Дори с приспивателното беше трудно.
Лекарите ми казаха, че няма никакъв проблем да искам от сестрите всяка вечер, стига да мога да си отпочина поне малко.
Вечерта на 5 срещу 6 юни трудно заспах. Сънувах някакви кошмари.
Преди това, вечерта, ми бяха поставили инжекцията против хематоми в корема.
Боооже! Ужасно ме болеше.
Аз мога да кажа, че имам доста висок праг на болка, но когато става дума за инжекции и игли… не знам, това все ме прекършва.
Преди да ми вземат кръв или да ми поставят инжекция, все се пазарех със сестрите. Умея да правя „шоу“ за медицинските служители, когато в картинката са включени игли. 🙂
– „Изчакайте само да вдишам и издишам няколко пъти.“
– „Оооо, ама не веднага, аз не съм готова.“
И така до безкрай. Хаха.
На 6 юни ми казаха, че операцията ми ще е на обяд.
Направиха ми ехограф. Трябваше да съм жадна и гладна.
Малко преди обяд си взех импровизиран душ, така че да не мокря абоката, и дойдоха да ме подготвят за сваляне към стаите за анестезия.
Не си спомням един период… Може би защото съм била твърде уплашена — слизането от стаята ми, докато ме приеха в залата за анестезия.
Leave a Reply