След една дълга и неспокойна нощ най-накрая настъпи сутринта. Предстоеше ми първата визитация след операцията, а с нея и няколко момента, които си спомням и до днес.
Тогава видях белега си за първи път, лекарите ми показаха снимки на отстранения тумор, а по-късно имах и посещение, което също остана част от спомените ми за този ден.
Събудих се много рано. Въпреки че бях много уморена, ми беше много трудно да спя. Сега, като се замисля… не знам дали съм имала и 5–6 часа сън на нощ, докато лежах в болницата.
Сутрин, преди закуската, минаваха сестрите да ни измерят кръвното, температурата, да сложат системи, ако трябва, и да ни оставят таблетките за деня. По-късно идваха и да ни вземат кръв.
След това ни донесоха и закуската. Аз нямах никакъв апетит. През целия си престой нямах никакъв апетит. Повдигаше ми се само от мисълта, че ще донесат нещо за ядене и ще ми замирише на храна. Даже от храната, която мама и мъжът ми ми носеха, ми се гадеше. Това беше от страх. В себе си бях насъбрала много страх. За няколко дни буквално ми се пренареди животът, както се казва, и това ми се отрази много психически.
Все пак хапвах по една-две хапки, да се намират из стомаха ми, за да мога да си изпия хапчетата.
Първата визитация беше малко преди да стане обяд. По принцип на следващите идваха малко по-рано, но първата малко закъсня. На нея дойде лекарката, която ме прие.
Обясни ми, че операцията ми е минала добре. Малко са закачили, без да искат, част от дебелото черво. Но са го зашили и всичко е било наред. Туморът е бил почти 4 килограма. (ЧЕТИРИ килограма, правилно прочетохте. 3,900 и нещо.) Аз направо останах втрещена. Как няма да закачат и червото, без да искат? Огромна маса, огромна! Даже не съм си представяла такова чудо.
Забавното беше, че ме попитаха дали искам да го видя на снимки. Направили са му снимки и аз казах, че бих го видяла. Ухуууу, беше доста грозно и гнусничко. Огромна маса в сивкави нюанси.
Може би ще попитате защо поисках да видя снимките?! Беше чисто любопитство. Исках да видя какво е било това огромно нещо, което е нараснало в мен.
Казаха ми, че нищо не могат да кажат, докато не излезе хистологията, което щеше да стане след около 2 седмици. Дотогава щяхме да чакаме и да се молим. Но отново ми казаха, че според техния опит нещо, растящо толкова бързо, най-вероятно няма да е злокачествено. Но не искат да ми дават някакви напразни надежди, защото всичко се крепи на изследванията и трябва да изчакаме.
Тогава дойде ред да ми погледнат раната. И аз ЧАК тогава разбрах, че всъщност разрезът е толкова голям, колкото е. Това ми подейства много стряскащо. Аз никога не съм имала шевове, а сега имах не само шевове, ами и цялата бях нащракана с телбод. Като в някакъв филм на ужасите.
Казаха, че раната изглежда добре, чиста, смениха ми превръзката. Махнаха ми два от абокатите. Оставиха само 1. И ми пожелаха приятен ден.
На обяд пак не ядох. Придремвах през целия ден.
Най-добре се почувствах, когато мъжът ми дойде да ме види. Отново стоя с часове на неудобния стол. Той е висок мъж и да седи 5–6 часа на твърд, неудобен стол не е най-приятното нещо. Но той стоически издържа, без да мрънка. Най-спокойно ми беше, когато той беше до мен. Дори да не си говорим много, просто да усещам присъствието му. Поне бях по-адекватна от първите часове след операцията. :)))
Предстоеше ми възстановяване, а заедно с него и още много неща, които тепърва щях да преживея.
Leave a Reply