На 8 септември трябваше да сме на плажа.
Вместо това се озовахме във Валенсия.
Исках по-рано да разкажа тази история, но така се случи, че нямах възможност.
Иска ми се да я запазя тук, защото беше един от онези дни, които не са били планирани, а накрая се превръщат в хубав спомен.
Ние бяхме планирали ходене до Валенсия, но не и за този ден. И може би, ако бяхме отишли в друг ден, и преживяването щеше да е различно. Иначе седмица по-късно също я посетихме, но с брат ми и семейството му.
Но нека продължа. Планът за деня беше съвсем друг…
Бяхме решили този ден да е за плаж. Само че аз бях настинала и не се чувствах особено добре… Предният ден даже имах малко температура. Мисля, че настинах от климатика. В понеделник (7.09.) не исках да ходим никъде, да си останем в селото. Всеки понеделник има пазар, исках да го посетя. Бяхме се уговорили още от понеделник вечерта, че ще отидем на плаж на другия ден.
Когато се събудих обаче, ми беше отпаднало и някак не можех да си представя да трябва да лежа на пясъка, та дори да е под чадъра, и то за няколко часа. Тогава ми хрумна идеята за Валенсия и веднага казах на мъжа ми:
„Хайде да отидем до Валенсия.“
Реших, че една разходка ще ми се отрази много по-добре. Той веднага се съгласи. Забавното беше, че като си взехме билетите за влака и отидохме на перона, се оказа, че сме от грешната страна. В Испания не говорят много английски, но хората ни показаха с ръце и крака, че трябва да побързаме, защото имаме много малко време и влакът ще тръгне. Успяхме да го хванем!
Веднага се ориентирахме къде се намираме. През месец май бяхме за първи път във Валенсия и улиците в централните части ни бяха познати. Разхождахме се и се наслаждавахме на архитектурата. Влязохме и в няколко магазина.
В крайна сметка се оказа, че вместо да прекарам деня на плажа заради жегата, съм избрала да се разхождам из Валенсия при 40 градуса. Понякога решенията ми са безупречни. 😄 Все пак не съжалявам!
В един момент доста огладняхме, но все не можехме да си изберем къде да седнем за обяд. На мен ми прилоша малко, седнах за малко и тогава казах на Данчо, че трябва да изберем вече къде да седнем, защото ми е твърде горещо и съм гладна. Типична мрънкаща жена съм, като съм гладна. Нищо женско не ми е чуждо, хаха.
Избрахме едно място иии, какво да ви кажа. Никой бъкел английски не знае. Уж говорят на преводача и после, като ни показваха на телефона си, и там пишеше превод от испански на испански. Безумно. И забавно.
Данчо поръча нещо, което не знаехме какво е. Разбрахме, че е хапване за двама.
„Като ни го донесат, ще видим какво сме поръчали“, – каза Данчо и се засмя.
Беше доста любопитно какво ще е. Е, оказаха се първо три големи скариди в зехтин и подправки, а после поднос с паеля с пиле, миди и скариди. Да ви кажа, много малка порция ми се стори. Или аз бях прекалено гладна. Може и второто да е. Вкусно беше. За първи път опитвах паеля. Аз не съм много по ориза.
После стигнахме до един пазар и там, разбира се, аз се изгубих в света на плодовете…
Това е един от любимите ми моменти през този ден.
Беше много интересно. Аз харесвам пазарите. Беше пълно с прясна, цветна храна. Аз много обичам плодове и в Испания видях доста плодове, които никога не бях виждала. Спрях се на една от сергиите и жадно заоглеждах. До мен се спря възрастна двойка, които си избраха едни странни плодчета. Аз реших да се пробвам отново с английски език, макар че досега все удряхме на камък. За щастие, говореха английски. Оказа се, че са латиноамериканци, но не разбрах точно от коя държава. В разговора ни се включи и продавачката и аз ги заразпитвах за всички плодове, които бяха нови за мен. Не познавах тези хора, но започнахме да си говорим за плодове и те бяха толкова мили.
„На какво имат вкус? Какво е това? А онова? Сладко ли е или кисело? А това такова ли е?“ и т.н. Бяха много мили и всъщност това помогна на търговците, защото си тръгнах с цяла торбичка с плодове.
О, а преди това взех две мочита от едни японци. Сладоледени мочита. Обожавам мочи. Откакто опитах за първи път, ми стана един от любимите десерти. Взех си с манго и с малини. С Данчо си разделихме, за да опитаме и двамата.
Преди да поемем пътя към вкъщи, решихме да потърсим някое местенце и да пийнем нещо студено. Аз все още бях гладна. Нали ви споменах, че не ми стигна храната и си поръчах и десерт. (Естествено! 🙂 )
Не знам дали мога да ви кажа точно как се казваше десертът, който си поръчах. Беше нещо като дебела пържена филия, може би от бриош, а върху нея имаше топка сладолед. Но името в случая нямаше особено значение. Беше страшно вкусно.
А също преди да си тръгнем, минахме през едно място, където хапнахме през месец май страхотни емпанади. Взех за вкъщи двата ми любими вида и си взех любимите ми вече бисквити алфахорес. За съжаление докато се приберем ги бях смачкала и в крайна сметка ги изядох с кисело мляко, раздробени :)))
Бяхме без багаж, само с раници. Което би трябвало да означава, че внимаваме какво купуваме.
Аз обаче, още на отиване, много харесах един магазин за сувенири. Имаше страхотни картички. Не само типичните картички на града, ами и по-арт, пак свързани с Валенсия и Испания. Взех повечето за себе си. Другите ще ги разпратя на приятели.
Разбира се, аз си купих картички и разни дреболийки за моя много близка приятелка – Биляна.
В крайна сметка трябваше да освободя място в раницата, като оставя част от дрехите си. Даже роклята, която си купих няколко дни по-късно. Но така или иначе няма да ми трябват в следващите няколко месеца. Следващият път ще си ги взема.
И така, денят, който трябваше да прекараме на плажа, се превърна в няколко часа във Валенсия — с много ходене, 40-градусова жега, храна, която поръчахме почти на сляпо, непознати плодове, мили хора, сладкиш и хубаво настроение.
Не беше планът ни.
Но може би точно затова ми остана като един от онези хубави спомени от Испания, които не сме очаквали.
